| » Ne me smu6tavate vie-poznavam |
psiholojkata |
2007-04-04 23:29 |
| duha na temata i dobronamerenostta na pi6e6tite tuk..:)Pritesniavam se da ne me e zavladiala 4alga-kulturata...:) |
| » Пси |
neferiti2 |
2007-04-04 23:32 |
Нека си духа.....
|
| » * |
neferiti2 |
2007-04-04 23:37 |
Легенда за паяка
"Нечестивият ще бъде хванат от собствените си беззакония,
И с въжетата на своя грях ще бъде държан."
Притчи 5:22
Нашият свят днес прилича на един паяк от стара холандска легенда.
Един уважаван, почтен паяк живеел високо под покривните греди на хамбара.
- Чудя се как ли са нещата там, долу – си казал веднъж този паяк.
Склонен към приключения, той спуснал от края на паяжината си една нишка до една греда няколко метра по-надолу. Новото място му харесало и той изплел там нова паяжина и създал дом. Там той живял дълги дни, ловял мухи и станал охранен и преуспял в живота паяк.
Един ден паякът забелязал някаква тънка нишка, проточила се високо в тъмното нагоре.
- За какво ли пък е това? Доколкото виждам, няма някакво особено предназначение и мога да мина без него.
И така, паякът скъсал нишката и неговият свят моментално се сгромолясал.
Много хора днес, подобно на паяка, са прекъснали връзките си с източника на своето съществуване.
|
| » * |
neferiti2 |
2007-04-04 23:38 |
Легенда за паяка
"Нечестивият ще бъде хванат от собствените си беззакония,
И с въжетата на своя грях ще бъде държан."
Притчи 5:22
Нашият свят днес прилича на един паяк от стара холандска легенда.
Един уважаван, почтен паяк живеел високо под покривните греди на хамбара.
- Чудя се как ли са нещата там, долу – си казал веднъж този паяк.
Склонен към приключения, той спуснал от края на паяжината си една нишка до една греда няколко метра по-надолу. Новото място му харесало и той изплел там нова паяжина и създал дом. Там той живял дълги дни, ловял мухи и станал охранен и преуспял в живота паяк.
Един ден паякът забелязал някаква тънка нишка, проточила се високо в тъмното нагоре.
- За какво ли пък е това? Доколкото виждам, няма някакво особено предназначение и мога да мина без него.
И така, паякът скъсал нишката и неговият свят моментално се сгромолясал.
Много хора днес, подобно на паяка, са прекъснали връзките си с източника на своето съществуване.
|
| » Prili4a mi na |
psiholojkata |
2007-04-04 23:39 |
| Smirnenski i 'Prikazka za stulbata'...:)) |
| » * |
neferiti2 |
2007-04-04 23:46 |
Един баща искал да даде урок на сина си след поредната пакост, която момчето било направило, завел го на двора, дал му един чук и гвоздеи и му казал:
- Забий тези гвоздеи в този стълб.
За момчето това не било проблем, дори било удоволствие за него да забива пироните един след друг с чука. След това бащата казал:
- А сега ги извади.
Това обаче била доста по-трудно занимание, но заповедта трябвало да бъде изпълнена. С доста пот на челото момчето извадило всички гвоздеи.
- А сега извади и дупките! – наредил бащата.
Момчето гледало с недоумение своя баща и казало:
- Не мога да ги извадя.
Така бащата предал на сина си един урок, който момчето не забравило цял живот. Ако правим лошо, Бог ни прощава, когато се помолим, но спомена за лошата постъпка остава, както и следите от нея. Пропиляното време, поддаването на лоши влияния също вземат своя дан.
|
| » Nefi,ti naistina si |
psiholojkata |
2007-04-04 23:50 |
| viarva6ta...:))Pitala sum drugi ,koito viarvat koe im dava sili da priemat ne6to bezrezervno-nai-4estiat otgovor e:'Namira se v surceto i se bazira na viarvania,a ne na fakti'..Kak e za teb?:) |
| » Пси,знам че го обичш!Заповядай! |
neferiti2 |
2007-04-04 23:51 |
Приказка за стълбата
Посветено на всички, които ще кажат:
"Това не се отнася до мене!"
— Кой си ти? — попита го Дяволът...
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
— Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
— О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна:
— Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
— Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.
Дяволът пак се усмихна:
— О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
— Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...
— Ти пак ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. — Мини!
Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:
— Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!
Момъкът спря и се вслуша:
— Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... — И той пак се затече.
Дяволът пак го спря:
— За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
Момъкът отчаяно махна ръка.
— Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
Дяволът:
— Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:
— Виж голите им кървави меса.
— Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...
— Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.
Момъкът махна ръка:
— Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
— Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си — тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.
Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
— Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
— Напротив — най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
— Да бъде! Вземи ги!
...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!
Христо Смирненки |
| » Sledva nova asociacia- |
psiholojkata |
2007-04-04 23:55 |
| 'Du6ata na u4itelia' ot Elin Pelin....:)) |
| » Пси |
neferiti2 |
2007-04-05 00:02 |
В сърцето няма как да се намира,ти го разбираш нали.
Всичко е в съзнаието,възприятията и интуицията.
За да си позволиш да кажеш че си вярващ,
трябва да познаваш много добре себе си
и да имаш вяра и доверие в своето АЗ.
Това е моят отговор Пси.
Но разбира се можем много да говорим за това.
На мен ми харесва
Любов и Светлина.
Пси ще боядисваш ли яйца за Великден.
Тук няма бои,ядат шоколадови яйца,
такъв им е обичая.
И козунак ще меся.Ако знаеш как го докарвам!!! |
| » * |
neferiti2 |
2007-04-05 00:07 |
ДУШАТА НА УЧИТЕЛЯ
Селяните от село Криво школо отдавна знаеха, че учителят им е болен и че някой ден ще ги изненада да умре.
Той бе почнал да линее от някаква си невярна болеет и лицето му от ден на ден тъмнееше, снагата му съхнеше, а очите му се разгаряха и ставаха светли, някак страшно светли. В тесните му гърди бе се заселила една суха кашлица и ги дереше безмилостно, без да може горкият да я изкашля. Селяните гледаха как вечер бедният учител се връща от училището уморен, немощен и как след всеки двадесет крачки се спира и продължително кашля.
— Хубави дъски цепи даскалът - казваха те, - скоро ще ни кара да му ги ковем.
— Глътна му здравето това пусто училище. Тая кочина го изяде!
Училището, наистина, бе ниско, тясно, с изровен под, без дъски, с тесни прозорци, с мръсни стаи, натъпкани с деца до вратата. В него учителят работеше и слабите му гърди цели години непрекъснато заедно с въздуха, даден от бога да освежава кръвта, поемаха праха и нечистотиите, в които живееха селските болести.
И един прекрасен ден, след като свърши занятието си в училището, учителят се върна у дома си, легна и умря. Работата се свърши благополучно. Е, всичко е тленно!
Излезе душата на бедния учител, остави безжизненото, сухо тяло и седна на вратата да чака небесни пратеници да я приберат, за където и е мястото - за рая или за ада.
Чака душата, чака, а никой не иде.
"Каква е тая работа? - мислеше си тя, седнала на училищния праг. — А, благодарим - аз знам и да се върна."
Но тя погледна сухото мъртво тяло, което преди малко крепеше, и разбра, че няма да бъде много щастлива, ако се върне. Пак да заскита от село на село, пак кредитори, пак кметове, пак калове, студове...
И душата почна по-силно да негодува:
"Каква несправедливост. Да ме държат тука, да чувствувам миризмата на това мършаво тяло, което тъй глупаво се е проснало там и което ме мъкна цели години със себе си, за да ме храни само с мечти и идеали. Наситих се. Друг свят съм мечтал, в друг свят минавам. Де да видим там как я карат! Или как ще съм принуден да пращам дописки по вестниците."
Душата затрепера от яд и студ.
Беше зима. Сух помръзнал сняг покриваше всичко. Синя студена мъгла бе се свила като плащ над поля и гори и дърветата скърцаха от скреж. Жива душа се не мяркаше по пътищата.
Но ето че нейде из мъглите се зададоха тичешком двама непознати пътници. Те вървяха тъй бързо един след друг, че наоколо им се вдигаше вихрушка от снежен прах.
"Бре! - рече душата на себе си и изтръпна. - Дали не иде инспекторът? Уредихме я! Днес е делник, а като посети училището, ще го намери пусто! Де е даскалът? — Умря! Как тъй умря без отпуска? И ето ти мъмрения, глоби, уволнения ... Но сега ми е все едно."
Душата още не беше се опомнила от страх и ето че двамата пътници стигнаха.
Това бяха Ангелът и Дяволът. Те едвам дишаха от умора.
Учителят направи кисело лице и не иска даже да се ръкува.
— Извинявай, драги приятелю - обърна се към него Дяволът съвсем свободно и по другарски. — Ние закъсняхме и те оставихме да студуваш... Ангелът е крив за това. Даскалските души, казва, са научени да търпят. Тук-таме има някои по-нетърпеливи, висши чиновници, знаеш, сърдят се, ако не услужиш навреме. Нека, казва, тях приберем по-напред. Добре, казвам, защо не? У, че като ме повлече!
Дяволът почна да се смее, колкото може, и да трие помръзналите си ръце.
На душата се хареса това.
"Виж какъв симпатичен господин бил това Дяволът - помисли си тя, - пък ни го рисуват опашат, рогат и не знам още какъв! Ей че веселяк!"
— Приятелю, аз бих желал да се запознаем. И учителската душа си протегна ръката.
— О, че ние се познаваме - рече Дяволът, като му я стисна, и пак почна да се смее от сърце.
— Как бих запушил! - рече учителят. — Имате ли тютюн?
— Заповядай - каза Дяволът и му подаде една цигара. — Нищожно нещо, но все пак удоволствие докарва, а?
И той пак почна да се смее весело и безгрижно.
— Момче, не лъжи се! - обади се наставнически Ангелът, който стоеше настрана, замислен, мълчалив и със свити криле. Гласът му беше строг, а лицето имаше заповеднишко изражение, като на иякой началник на отделение от министерството.
— Бъди по-учтив, господин Ангеле - рече душата, — аз не съм момче, аз съм доста възрастен, както виждаш!
— На - рече Дяволът, като посочи Ангела, — такива са те, ангелите. За две пари самостоятелност няма, а говори началнически. Те се гордеят с това, че са божи служители. Те са слуги и нищо повече. Ние, дяволите, сме друга работа, ние сме волни — там е нашата сила.
Тия думи се харесаха на душата.
— Много ми се нравиш, господин Дяволе! - каза тя.
— И така, приятелю, да вървим! - каза и Дяволът. — Седни ми на крилете!
— Не! - възпротиви се Ангелът. — Той е от съмнителните. Трябва да му се прегледа сметката. Той е толкова страдал! Може да излезе праведник!
— Да, аз много страдах - рече душата.
— Знам, че си страдал - възрази Дяволът. — Вие хората сте много глупави. Все със страданията си обичате да се хвалите. Похвали ми се с нещо друго, нещо, което си завоювал, което си прескочил, което си придобил с могъществото си, с - усилието на волята си! А вие? — Да, аз много страдах, аз много теглих! Пьк туй ангелите, все сметки, все сметки! Човек умира, за да се отърве от сметки, а те пак сметки.
— Поне тук да ни оставят на мира и да ни отърват от тая сметки — додаде душата, на която тъй много се харесаха думите на Дявола, когото тя гледаше вече с възхищение.
Ангелът отвори големия тефтер, в който дълго се взира, и заговори пискливо, като селска учителка:
— Ти, даскале, си праведен и аз ти заповядвам да дойдеш след мен в рая!
— Заповядваш ми, а? — рече иронично душата. — Това "заповядвам" издава ясно стражарската ти душица... Такива душици аз много мразя!
— Ти си за рая, праведниче, и трябва да дойдеш!
— Какво ли има в тоя ваш рай, та лъжете хората — каза Дяволът.
— Всичко, каквото поискаш! Из реките мед и мляко тече, всякъде е ясно, светло, чисто. Всякой знае всичко, там няма нищо тайно за човешкия ум.
— Виж го, даскале, ти него с какво ще ми се похвалис мед и мляко! — засмя се Дяволът. — С тия работи, приятелю, може да се похвали всеки богат човек на земята. Мед и мляко! Че в това ли се заключава шастието на човека? Всичко било ясно, всичко светло, всичко явно! Човешката душа без тайното, без тъмното, без неузнаваемото не може да живее щастливо. Тя е повече горда, отколкото я знаят на небето. За нея е нужно тъмнина, защото тя иска да стане слънце. Човек се бори с една стена, направена от гатанки. И без тая борба той не може да живее, драги мой, ще загине, ще хване мухъл... Вие в рая сигурно не знаете що е мухъл. Помириши някой стар професор, ще узнаеш какво нещо е то.
Дяволът почна да си трие ръцете от студ, да подскача и да подсвирква с уста.
— Както се види, студено ви е? — попита го учителят и добави: — И мен ми е студено.
— Пък ангелчето даже се е изпотило — отговори Дяволът и се подсмя лукаво към Ангела.
— Пак ще се оплача от тебе на дяда Господа — рече ангелчето и се разплака от яд — Чакай да видиш! С тия философии ти разбърка ума на толкова си прости души.
— Ето ги - рече Дяволът, — робски душици! Само песнички пеят на своя господар, слугуват му и правят доноси. Нищо друго не знаят, па обидит ли ги малко,. разплакват се.
Дяволът пак почна да подсвирква и да се смее.
— Е, драги ми - потупа той по рамото плачущето ангелче, — аз никому не се оплаквам и никой не ми се оплаква! Ето ме на — сам господар, сам слуга! Свободен като вятър. Трам-тара-ра, рам, ра-рам! — запя той и се обърна към душата: — Учителю, хайде, върви с мен, остави това сантиментално ангелче!
— При вас наистина ли ще бъда свободен като вятър? — попита учителят.
— Разбира се! - отговори Дяволът. - Това е нашнят принцип — да направим всичките хора свободни! Благодарение на ангелите земята е натежала от нещастници и роби.
— Ще мога ли да говоря там каквото си искам? Такова ... партии, вестници, политика? — попита въодушевено душата.
— И-и, пък ти! - запуши му Дяволът с ръка устата. — Хайде!
— Хайде - извика учителят.
— Стой, ти си праведник! Не ходи с него! — извика ангелчето.
— Махни се! - шибна го презрително душата и като скочи на демонските криле, полетя в пространството водно и весело като вятър.
Елин Пелин
|
| » Da,sigurno 6te boiadisam- |
psiholojkata |
2007-04-05 00:08 |
napomniat mi za poznatoto,za detstvoto,za baba-koiato boiadisva6e iaica s lukovi liuspi i orehovi lista...I tuk hapvat 6okoladovi-no az 6okolad ne iam...:)
Razbira se,4e ne e v surceto bukvalno-no ne e dokosnalo mozuka mi su6to...Maika mi kazva6e,4e imam mozuk na robot-az kazvam,4e imam mozuk na u4en...I ima konflikt mejdu postulatite na religiata i nau4nite postijenia...Az oba4e uvajavam viarva6tite-mislia,4e jiveiat po-dobre,sled kato otkriat za sebe si obiasnenieto...:) |
| » Пси |
neferiti2 |
2007-04-05 00:23 |
Едно нещо ми е много странно и необяснимо.
Много хора,които категорично не са вярващи,
живеят далеч по-праведно от вярващите
и дори не знаят за това.
Колко тъжно нали!! |
| » Нефи, |
KraKra |
2007-04-05 00:27 |
| ако се замислиш - вярата е вид морал в крайна сметка. Или го имаш, или го нямаш, ако ще и по сто пъти на ден да правиш метани на Господа си. |
| » Zna4i e vupros na vutre6en moral, |
psiholojkata |
2007-04-05 00:28 |
| na svetouse6tane-a ne e bazirano na straha ot sledva6toto otvud sega6noto...Dnes edin 4ovek mi kaza'Sudbata ne moje da e po-stra6na ot smurtta'-t.e. nie 4etem horoskopi,religiozni trakatati,viarvame v svruhestestvenoto,gledame kum galaktikite s edni4kata nadejda da pobedim smurtta-za6toto ni e nepoznata..:) |
| » Кра |
neferiti2 |
2007-04-05 00:33 |
Вярата е морал.
|
| » Пси |
neferiti2 |
2007-04-05 00:40 |
Поне при мен не така.
Не съм вярваща защото очаквам това да ме спаси отвъд,
а го чувствам в себе си,аз самата го искам.
И така ще бъде. |
| » * |
neferiti2 |
2007-04-05 00:58 |
Едно малко бедно момче, което често гледало със залепено за стъклото на витрината носле играчките в един магазин, било блъснато от автомобил. Закарали го в болницата и там лежало няколко седмици с бинтовано лице поради нарязванията и натъртванията, които получило. Един ден лекарят влязъл в стаята и махнал превръзката, която закривала цялото му лице. Малкото момче запремигвало от светлината, която изпълнила заслабналите му очички.
Първото нещо, което то видяло, когато очите му свикнали със светлината, било играчката, която то било гледало във витрината на магазина. Лекарят я купил за него и сега му я подавал. Момчето я достигнало и докато я докосвало с ръка, казало:
- Това сигурно е небето; играчката не е зад стъклото.
Ще се радваме на всички неизказани красоти, ако сме готови за дома с Исус.
|
| » * |
neferiti2 |
2007-04-05 01:01 |
Веднъж преди години един проповедник замръкнал в планината и останал да пренощува при един човек, който живеел в самотна колиба , и за когото човек не би казал, че е кой знае колко умен. Когато се пригласяли за лягане, домакинът попитал:
- Господине, можете ли да ми кажете кои две думи са най-трудни за произнасяне?
- Не знам дали бих могъл да кажа – отговорил служителят.
- Добре, тогава ви давам време до сутринта, за да помислите.
Проповедникът решил, че въпросът е някаква странна приумица на бедния човек и повече не мислил за това. Но на сутринта старият човек пак му задал въпроса и когато не получил отговор, казал:
- Е, щом не можете, аз ще ви кажа. Двете думи, които най-трудно се произнасят, са:
„Аз сгреших”.
|
| » * |
neferiti2 |
2007-04-05 01:07 |
Пързалката била претъпкана с кънкьори. Музикалният състав изпълнявал мелодии, а ледът бил чудесен за пързаляне. Щастливи момчета и момичета се носели плавно по леда, придържайки се към такта на музиката.
Сред всичките кънкьори имало едно малко момче, което нямало как да не бъде забелязано. То очевидно било начинаещо, защото постоянно падало. Понякога падането било доста сериозно. Но момчето ставало, правело няколко замаха с кънките, след което с тъп звук отново падало. Някой би се учудил как след толкова много падания то все още е цяло.
Накрая една жена, която наблюдавала отстрани, му казала:
- Синко, целият ще се насиниш. Аз самата не бих издържала като теб цял ден да падам. Защо не спреш за днес и не дойдеш да наблюдаваш другите?
По лицето на момчето все още имало браздички от сълзите, изтрити преди малко с ръкавицата. Избягвайки сблъсъка с другите кънкьори, то се провряло до мястото където седяла добрата жена, погледнало я, после бляскащите кънки и веселите и доволни от пързалянето момчета и момичета, след което отговорило почти с негодувание в гласа:
- Как мислите – защо съм си купил тези нови кънки? Не съм ги купил, за да се предавам, а да се науча да се пързалям на тях! – и полу-ходейки, полу-пързаляйки се, момчето се отдалечило на няколко крачки и отново паднало на леда.
В смелия отговор на това малко момче има един чудесен за всички ни урок. Житейските трудности са дял на всеки от нас - в обезсърчения, неуспехи и разочарования. Всички се препъваме и падаме, всички правим грешки. Получаваме синини и отоци, но те не са изпратени, за да се предаваме. Всяка грешка трябва да бъде една добра поука за нас.
Никой никога не би се научил да върви, ако след падане не се изправяхме. Когато се спънем и паднем, трябва да станем и както в нашето детство да опитаме отново - падали сме и сме ставали отново и отново.
|
