| » * |
neferiti2 |
2007-04-05 03:13 |
Госпожица Милър, провинциална учителка, лежала на смъртно легло в една селска болница. Лекарят заедно с две сестри френетично се борели да разпалят искрицата живот, която била останала в нея. На вратата на стаята пишело „Влизането на посетители забранено!”, но въпреки забраната някой плахо почукал. Едната от сестрите оставила задълженията си, за да види кой чука. При отварянето видяла пред себе си едно малко шест годишно момченце от възпитаниците в детската градина на мис Милър, което стискало в ръката си небрежен букет полски цветя, набрани в ранната пролетна сутрин.
Сестрата внимателно обяснила на детето, че не се разрешават посещения. Последвал обаче отговор:
- Аз не искам да говоря с нея. Просто искам да и покажа колко я обичам.
Вратата почти била затворена под носа му, когато лекарят, който чул последните думи, казал:
- Сестра, Пуснете момчето да влезе. Ние направихме, каквото можахме; науката е безсилна, но аз вярвам в силата на любовта.
Сестрата бързо отворила вратата и повикала подсмърчащото дете. Въвела го в стаята, сложила го да седне на един стол и придърпала стола близо до леглото на болната учителка. Ръката на момченцето с букета диви цветя била нежно поставена върху отпуснатата ръка на мис Милър. Ръката на учителката леко трепнала и тогава момчето казало:
- Мис Милър, аз не искам да ви говоря,. само искам да ви обичам.
Това били единствените думи, които докторът и сестрите чули за близо шейсетте минути, през които детето все още стояло до леглото на учителката си. Когато отворили вратата, те заварили тази учителка и нейният шестгодишен ученик да си разменят думи на обич. Това докосване с любов донесло със себе си живот.
|
| » * |
neferiti2 |
2007-04-05 03:24 |
Суперлативи
Най - кратката дума е 'време'.
дългата дума е "вечност'.
тъмната дума е 'грях'.
дълбоката дума е 'душа'.
Най- великата дума е 'Бог'.
нежната дума е 'любов'.
точната дума е 'истина'.
необоримата дума е 'право'.
сладката дума е 'дом'.
скъпата дума е 'майка'.
|
| » * |
neferiti2 |
2007-04-05 03:38 |
Божията щедрост
Това е една обикновена история, но ако желаете, можем да я наречем и притча.
Едно малко палаво момче отишло с майка си до близкия магазин. Тогава бил сезонът на черешите и собственикът на магазина казал на момчето да си вземе череши от кошницата, която стояла пред тезгяха. Детето се подвоумило, след което човекът бръкнал в кошницата, извадил една шепа череши и я дал на детето.
- Защо не си взе череши самичък, след като човекът ти разреши? - попитала майката.
- Защото неговата шепа е по-голяма от моята! - последвал бързият и далновиден отговор на малчугана.
"И тъй, ако вие, които сте зли, знаете да давате блага на децата си, колко повече Отец ви, Който е на небесата, ще даде добри неща на тия, които искат от Него!"
Евангелие от Матей 7:11
|
| » * |
neferiti2 |
2007-04-05 04:11 |
РАЗГОВОР С РЕКЛАМАТА
Извинете, такова, може ли огънчето? Ъ-ъ... Не чува! Огънчето, викам, дай ми огънче! То аз тази вечер малко, такова де, имам главоболие. Не, не съм пиян. Ти да не си помислиш нещо? Не! Чакай, чакай да ти разправя отначало. Ти си пуши. Пуши си спокойно. Абе аз имам някъде кибрит, ама къде ли съм го бутнал? А, ето го. Така-а... Бе ти си пуши, не ме гледай! А, пушиш, добре. Горката камила. От ядове ли пропуши? Ох, ядове, сестрице!
Няма и три дни, откак кучето ми умря. А да знаеш какво куче. Ей такова голямо. Като дойде при мене, като се загали... Ех, голяма любов бяхме. Ама на - умря. И при доктори ходихме заради това куче. А те казват - цироза на черния дроб. Абе каква ти цироза, не пие кучето, не пуши и по жени не... Чакай, това не! То си е друга работа.
Таман зарових кучето, връщам се вкъщи, а жена ми гледа телевизия. Има, вика, много африкански лъвове, но има и един френски. Искам да ми купиш френски лъв. Ти, викам, луда ли си, откъде да ти търся френски лъв? Мене ме яде още за кучето, а тя - лъвове. Ох, съсипа ми живота тази жена! Както ме гледаш така, под три пакета “Арда” дневно не падам. А ти защо пушиш? Остави ли те и тръгна с друга? Тя да не е била с две гърбици. Е, нищо, ти си намери някой с три.
Та бях ти заразправял. Взех днеска заплатата, а те цял ден ми повтарят по радиото. Само в Първа частна банка, само в Първа частна банка, вашите спестявания... и тъй нататък, ти знаеш, и ти си го чувала. Е па, викам си, няма да е в Първа, влагам си заплатата във Втора. Аз не съм от тези хора, първите. Добре, ама търся тука Втора, там Втора, влезнах на едно място, виждам, познато ми е. Викам му на оня там, вътре, да ми даде акции, а той ми носи една гроздова и се хили. Имали, вика, акции на “Винпром”. Земах три-четири на “Винпром”, после и от тези на сунгурларската изба, наливни. Мене ме е страх от крадци - да не ме оберат. Та такова, глътнах ги аз акциите, за да не ми ги измъкнат от джобовете. От това ме боли малко глава. Искаш ли кафе, а? Ти какво го пиеш? “Ламбада” или “Нова Бразилия”. Траеш си. Пушиш. Е добре, да не кажеш после нещо. Моля, да си имаме уважението. Отивам.
Сестрице, не дават кафе. Чакай да ти разправям. Оня мошеник от нон-стопа, казвам му, и вие заслужавате да сте добре. Глътка кафе, но “Ламбада”! А оня се пули, мошеникът му. Повтарям му го пак, ама баш както си е от радиото. Оня се хили, пули се пак, но кафе не дава. Бре, викам си, нещо трябва да съм объркал. Седнах на бордюра, за да мисля, и се сетих. Забравил съм да му пея кьочека, това де, ламбадата, дето свири после радиото. Върнах се пак, казах си изречениeто, изревах ламбадата. Оня реве от смях, аз рева ламбада - цял час. А кафе не дава. Човече, рекох му накрая, дай поне една “Серената” с невероятен вкус!
Ти още ли пушиш? А бе какви ги пушите такива дълги цигари? А-а ка-мел, аха! То ти пише отдолу, ама нали ми се вие свят. Ти с глава ли проби тази стена. И драскотина ти няма. Недей така бе, душице, кирпич е това. Ще се похабиш. Виж как си натрошила тухлите. Чакай, чакай! Искаш ли да излезнеш? Как да ти помогна? Я първо да видя какво мога да направя с решетката. Ех, да беше сега тук Дечко с електрожена, джъц - и готово. После аз стената тухла по тухла ще съборя. Горкото животно, къде са го затворили. Ти си пуши спокойно, а аз да погледна. Тук желязото малко е подровено, ако натисна нагоре... Добре, счупи се. Сега започвам другата пръчка. Олеле! Идват шерифите. Сега мене - зарад решетката, а тебе - зарад стената. Само да не ни пратят до Дания, на тридневна екскурзия с цел закупуване на автомобил. Не, не! Не искам да съм Де-е Зе-е И-и, и да ям тортите на... Не искам да съм Генерален дистрибутор за Източна Европа. Не искам да ходя с “Патрев-Тур” на еднодневна до Солун. Не ме ли пращате? А къде тогава? В пето районно! Добре. Това не съм го чувал по радиото.
Ивайло Живков |
| » * |
nefertiti2 |
2007-04-05 06:21 |
Там съм
Аз съм в дъжда полепнал по листата на кестените,
усмивката на мушкатите от прозореца,
дъхът на вятъра.
Ситният прах политнал нагоре,
гръмотевична лятна буря,
есенно листо.
Не ме търсете в сърцата си,
няма ме там, няма да ме откриете.
Там е само сянка -
липсващата ми част,
това, което ми отнехте, но не ви послужи,
не го разгадахте, захвърлихте го.
Погледнете в слънчевите отблясъци по паважа,
надникнете в горските хралупи.
Малка капчица роса покапала по крилото на пеперуда.
Нощтна паяжина на входа на пещера.
Лунен лъч съм аз,
неуловим.
Отразени в езерото трепкащи светлинки
спрени от грижовна ръка,
дръпнала пердето,
за да не притесняват,
не и това.
Никога.
Обичам да вървя през черешите,
да се нося върху падащите листа,
да уча от птиците как да пея,
но без глас,
с ритъма на потока,
с текст взет на заем от тишината.
А вие не разбирате чайките,
техният танц, когато слънцето заспива ви е непонятен.
Не се вслушвате в земята,
не усещате душата на мрака.
А аз искам да си нанижа огърлица от сняг,
да откъсна от най-тъмната страна на облаците
и да си направя пелерина.
Искам да се люлея на върха на тополите,
да бъда пухче,
загубило семенцето си -
свободно.
Нищо да не ме тегли назад.
Като светло петно от дъгата,
прашинка изпаднала от коремчето на пчела.
Една лятно-есенна фантазия,
цвят на ябълка,
дъх на море
и всичката болка на земята
събрана
в умъртвеното сърце на гълъб
да нося в джоба си.
Да ви предпазя.
|
| » * |
nefertiti2 |
2007-04-05 06:22 |
Там съм
Аз съм в дъжда полепнал по листата на кестените,
усмивката на мушкатите от прозореца,
дъхът на вятъра.
Ситният прах политнал нагоре,
гръмотевична лятна буря,
есенно листо.
Не ме търсете в сърцата си,
няма ме там, няма да ме откриете.
Там е само сянка -
липсващата ми част,
това, което ми отнехте, но не ви послужи,
не го разгадахте, захвърлихте го.
Погледнете в слънчевите отблясъци по паважа,
надникнете в горските хралупи.
Малка капчица роса покапала по крилото на пеперуда.
Нощтна паяжина на входа на пещера.
Лунен лъч съм аз,
неуловим.
Отразени в езерото трепкащи светлинки
спрени от грижовна ръка,
дръпнала пердето,
за да не притесняват,
не и това.
Никога.
Обичам да вървя през черешите,
да се нося върху падащите листа,
да уча от птиците как да пея,
но без глас,
с ритъма на потока,
с текст взет на заем от тишината.
А вие не разбирате чайките,
техният танц, когато слънцето заспива ви е непонятен.
Не се вслушвате в земята,
не усещате душата на мрака.
А аз искам да си нанижа огърлица от сняг,
да откъсна от най-тъмната страна на облаците
и да си направя пелерина.
Искам да се люлея на върха на тополите,
да бъда пухче,
загубило семенцето си -
свободно.
Нищо да не ме тегли назад.
Като светло петно от дъгата,
прашинка изпаднала от коремчето на пчела.
Една лятно-есенна фантазия,
цвят на ябълка,
дъх на море
и всичката болка на земята
събрана
в умъртвеното сърце на гълъб
да нося в джоба си.
Да ви предпазя.
|
| » Заключителната реч на Диктатора |
anubhis |
2007-04-05 10:40 |
...Много съжалявам но неискам да ставам император.Това не е моя работа.Не ми се ще да управлявям или да завоювам която и да било страна.Иска ми се да помагам на всички доколкото е възможно-евреи,хора от чистокръвната раса,негри,бели...
Всички искаме да си помагама един на друг.Така са устроени човешките същества.Искаме да живеем не върху нещастието а върху щастието на ближния си.Не искаме да се мразим или презираме един друг.В света има достатъчно място за всички.А добрата земя е достатъчно богата за да изхрани всички ни.
Животът може да бъде хубав и свободен,но ние сме загубили пътя към живота.Алчността е отровила човешката душа,обградила е целия свят с барикади от омраза и ние сляпо се хвърляме в мизерия и кръвопролития.Открихме тайната на бързината,но станахме зависими от нея.Машините,които създават нашето благоденствие,ни оставиха да гладуваме.Знанието ни превърна в циници.Разумът ни направи груби и жестоки.Ние мислим прекалено много,а чувстваме твърде малко.Ние имаме нужда от човечност повече отколкото от машини,от милосърдие и доброта повече,отколкото от разум.Без тези качества животът ни ще бъде низ от насилие и ние всички бихме загинали.
Чарли Чаплин |
| » Анубис, |
credo |
2007-04-05 11:14 |
| здравей. Ти ли отваряш днес темата? |
| » кредо |
anubhis |
2007-04-05 11:21 |
| който е на линия той:)) |
| » Специално за теб,кредо |
anubhis |
2007-04-05 11:47 |
и за вси4ки които са на линия в момента а и за тези които ще се включат по късно:))
Понякога в средата на живота
ний жънем славата на миналите дни
и мислим,че по-стари от живота сме
съвети днес раздаваме.Уви!
Понякога в средата на живота
все още зима е,забравил есента
протягяш се край огъня лениво
и сред прозявки чакаш пролетта.
И впрегнат на сезоните в хомота
с надежда,че ще стават по-добри
не се усещаш,че отдавна си отминал
понякога средата на живота.
Книга на преброените тъги |
| » Анубис, |
credo |
2007-04-05 11:55 |
красиво изказана тъжна равносметка. Явно мрачното време влива тъга и у мен. Ето една сълза от мойта любима Инес:
Сълзата ми
Една сълза, притихнала в окото,
ще ти прошепне колко те обичам.
Ще те погали по ревера на сакото,
по устните любовно ще се стича.
А ти ще се извърнеш. (Нищо лично)
Очите си ще скриеш – да не мога
да прочета във тях, че ме обичаш...
Сълзата ми целува те. За сбогом. |
| » нещо от П.Дубарова |
neli_na |
2007-04-05 12:04 |
В дланите ми каца слънцето червено -
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.
Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.
И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича."
Аз искам, щом издъхна уморена,
то - слънцето - със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.
Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.
|
| » Последна нощ |
credo |
2007-04-05 12:08 |
Дъждовна нощ. Напълно във синхрон
със времето, преобладаващо във мен.
Но вместо гръмотевици – тих стон.
Светкавиците ми са вик несподелен.
Мъглива нощ. В тъмата непрогледна
изгубиха се чувствата ни без компас.
Не би помогнал и прожектор халогенен,
щом няма светлина, останала във нас.
Последна нощ. С последната цигара
любов - пожар догаря във агония...
В мъглива нощ дъждовно се разтваря
небето. После пепел. И любов – история...
Инес
|
| » оби4ам стиховетв на Петя |
anubhis |
2007-04-05 13:02 |
огромен талант с тъжен край.Ето нещо което Фотев е написал по повод смъртта й.
Морето само живите оби4а
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно моми4е,ах,едно моми4е
морето не изхвърли на брега... |
| » кредо |
anubhis |
2007-04-05 13:04 |
| времето наистина се отразява на вси4ки ни:)) |
| » това е любимото ми :) |
neli_na |
2007-04-05 13:19 |
ПРЕЗ СТЪКЛО ОТ ЛЯТО
На косите ми поляга като пъстра селска кърпа
радостта. А дъждовете ме обличат със вода.
И немирна струя въздух смешно дрехите ми дърпа.
Хвърля светла сянка облак като дядова брада.
И препълнена със лято, през стъкло от лято гледам,
за да видя как топи се като синя свещ нощта.
За да видя сън от лято, през стъкло от лято гледам,
за да видя невидени досега неща.
|
| » Анубис, |
Regina |
2007-04-05 13:37 |
дано да няма и други негативни влияния освен времето, че ще стане "мазало"(научих я във чата тази дума- хаха). Ето ти нещо веселко:
Да бях Луканов в „Сделка или не”
И да се правя всеки ден на интересна...
Свалила бих си блузата поне
и на банкера с мен не ще да му е лесно.
Да бях Гарелов с „Вот-а на доверие”,
да зная отговорите на всичките въпроси...
Но знам – отдавна е това поверие –
че мъдростта и повече тъга ни носи.
Да бях и Зара в „Ало, къщата”
и в някаква безумна логорея
през вечер да повтарям все едно и също, та
до полудяване... Не мога да съм като нея.
Да бях „Биг Брадър” – да раздавам
пари за мисии – без никаква измама
и да наказвам провинения със леден глас...
(това се случва всеки ден у нас)
Но вкъщи благо всички подчинявам
със чара си неустоим, защото съм Биг Мама!
Разбира се, че е от Инес! :)))
|
| » Реплика на читател: |
Regina |
2007-04-05 13:41 |
Пък как не се намери мъж на място,
в легло от рози да те отнесе ,
да изгаси тоз телевизор, с жест по-властен
и пустата му блуза, да я съблече...
Аз бих, но съм жена ... уви!!!
Здравейте и от мен, януарци. Харесва ми тук. |
| » реджина |
anubhis |
2007-04-05 13:44 |
| надявам се да е само от времето:))стиховете са весели признавам:))аз се развеселявам като правя пала4инки:))някои да иска?с 4ерешово сладко са:)) |
| » *** |
djemka |
2007-04-05 14:21 |
Колко странници в нощта
лутат се навън,
тръгнали са под дъжда
в сомнабулен сън.
Всеки имал своя блян,
бързат-накъде ?
В тоя свят така презрян
искат времето да спре.
Много болка са познали
гняв душите им руши
в страх и нищета живяли
кой ли ще ги утеши ?
А дъждът вали, не спира
няма път пред тях
не за щастие примират
само за надежден знак.
Тъмно е, студено и мъгливо
мръзнат немощни тела,
а зад блеснали витрини
колко празна суета. |
