Карнобатска повест
Героите на тази малка повест
не са герои. Като мен и вас,
това са най-обикновени хора.
Не сме ги срещали във звезден час.
Но аз не вярвам, че ще възразите -
обратно - вярвам, ще се съгласите,
че най-великото във всеки век,
е той - обикновеният човек!
Планетата от него се върти.
Вселената на него се крепи.
Той арматурата плете, бетон излива,
над пропастите мостове гради.
Той амбразурите с гърди закрива,
когато трябва да се победи.
В сибирски мраз и в пясъчна жарава,
работи той - и вицове създава.
Красив и силен, има нерви здрави.
Добре е, но с надеждата да се оправи.
Историята слави генералите,
ала какво е генерал без армия -
заповедта, макар да е велика,
не може да проходи без войника.
А най-великите са най-обикновени -
това го знаем по Гагарин и по Ленин.
Но стига - явно се увлякох доста,
когато повестта е много проста.
2.
Какво се случи ли? Едно момиче се омъжи.
Къде се случи? Нека този град
да наречем, например, Карнобат.
А пък момичето ще наречем Мария.
Не името е важно - извечното Мария.
Какъв човек е важно зад името се крие.
Една глава изящна над лебедова шия.
Косата - тъмно златна, в отблясъци - краси я.
Ушите бяха малки, а пък очите - ясни
и орехово топли под веждите прекрасни.
Като крило на ястреб са литналите вежди,
над пропасти с разбити, измамени надежди.
С негаснеща усмивка на трепетните устни,
в шегите - остроумни, в закачките - изкусни.
На бузките с трапчинки, когато се засмее,
мечтателна и нежна, когато песен пее.
Краката бяха стройни, а гъвкавото тяло
без капчица презрялост за обич бе узряло.
Накратко я описах, ще обобща накрая:
по-прелестно момиче от Мичето не зная.
То всъщност бе напълно завършена жена
на двадесет години, макар и без една!
3.
Любви все возрасти покорни.
Ала във всяка възраст има
различен израз любовта.
Такъв във детската градина
са ударите във зъбите,
опъването на косите,
а пък от женската страна -
издаването на белите.
Настъпват "Пълно безразличие",
след него "Липса на приличие".
Различно е при всички нас,
но някъде към шести клас
постигаме, че любовта
е в грижите и нежността.
Във тази възраст любовта,
макар и ясно изразена,
все още е несподелена.
Но идват трепетите тайни,
начало на взаимността.
Това е чудото омайно -
най-хубавото в любовта,
когато всеки ден е щастие
и празник - всеки идващ ден.
Ако това не е изпитал,
човек напразно е роден!
Мария с Любомир растяха
в работническия квартал.
Какво бе той във нашто детство -
сърдечност, бедност, песни, кал.
Животът тях не ги разглези,
но той не беше и суров.
От слънцето и светлината
възникна тяхната любов.
Премина всичките етапи,
които изброихме тук,
и всички вярвахме, че те са
създадени един за друг.
Познавах ги, че често бях
и аз в компания със тях.
Като помисля колко дни
е продължила младостта ни!
......
Той често бе оставал сам
с Мария, своето момиче.
Едно обаче твърдо знам -
не бързаха да се обичат,
уверени, че занапред,
законно, както му е ред
за всичко ще си дойде ред.
Наивно мое поколение,
с кристални, бисерни мечти!
Със колко болка, с колко горест,
наивността си заплати!
Да се стремиш към слънце ярко,
а да попаднеш в ад подземен -
така боли, ако коварно
любимата ти друг отнеме!
На вас, които като нас обичате,
съвет ви давам:
До дъно пийте любовта!
Любимите си не щадете,
не вярвайте, че има време!
Момичето остава вярно
на този, който пръв го вземе!
И както мислим, че е още лято,
едно внезапно щъркелово ято
тревожно закръжава над града.
Изтръпва въздухът от хладен порив.
Разграбени, пустеят равнините.
През проходите в Стара планина
преминали, на есента войските
забиват в скатовете и горите
червено-жълтите си знамена.
Момчетата изпращаме войници.
....
5.
И тя празнуваше.
В компания - девойки и младежи,
все още необвързани, неженени,
приятелка съученичка я покани.
Без много да се кани и умува,
Мария радостно поканата прие -
нали все някъде ще трябва да празнува.
На масата бе всичко подредено.
Мястото на мария бе до Веньо
съвсем случайно. Знаеха се те
по малко име само и лице.
Накратко ви описах аз Мария,
сега за Веньо нещо да разкрия:
от нея беше малко по-висок,
широк в плещите, мургав, тъмноок
и шест години по-голям от нея.
Наедро рязаната смядовска луканка,
резливо сунгурларско младо вино,
тава със баница и баклава -
това е карнобатска веселба.
Разбира се - и с карнобатски песни!
Не знаеха ни Банкя, ни Наречен,
нито лекарства нашите деди.
Но имаха едно лекарство - песен -
способно всички тях да замени!
Тъй пеят, че изхвръкват всички вени.
Лицето цяло да се зачерви,
гърдите се напрягат и изпъкват,
вратът трепери, гърлото ечи.
С такава песен радостта се утроява,
а двойно мъката ще облекчи.
И тези нежни женски гласове -
като ръце на шия се обвиват,
страните галят с меки топли длани,
и лягат на сърцата изтерзани
като мехлем върху юнашки рани.
А всяка дума в песента е злато
или олово - на сърцето да тежи,
или от стара мъдрост е кована,
или от луда веселост искри.
И затова тук хората са горди,
живеят дълго, не отстъпват в спор.
Една такава песен да изпееш,
е равно на дванайсет часа спорт.
Надвиват им, във всичко най-чудесни,
еднички само странджанските песни!
Мария бе звезда на вечерта.
Душа на тържеството беше тя.
Тя с красота и нежност ги плени,
с веселие и песни ги плени.
Излъчваше сърдечност, доброта,
сияеше със светла красота.
Ту в ласка закачлива, ту спокойна,
за всекиго изглеждаше достойна.
В мига, във който гръмна полунощ,
издигнаха в ръцете пълни чаши,
със пожелания за здраве и за щастие.
И някой светлината угаси.
И всеки своята приятелка целуна.
Какво от туй, че Веньо я целува?
Какво от туй, че тя ще го целуне?
Тя си представя, че целува Любо!
И две целувки бързи му дари -
две трепетни целувки по страните.
Това безмерно го окуражи.
Поиска той и в пазвата да бръкне,
ала Мария гневно се отдръпна,
показа остри нокти на тигрица -
за малко да му залепи плесница!
Прошепна той: "- Но аз за теб ще се оженя!"
Тя му отвърна: "- А ще питаш ли и мене?"
Но светна лампата и веселбата продължи.
Разказваха се случки и лъжи,
на вицове се смяха, песни пяха,
танцуваха, дори кючек играха.
То може и вулгарно да звучи,
ала зависи със какви очи
го гледаш. Казват, баба Кера,
преди години, но речи го - вчера,
като за първи път танго видяла,
се кръстила, ругала и кълняла:
"- Не са ли публични жени, кажете!
Виж как се залепили за мъжете!
Поне кючек да бяха си играли,
но де кючек - не им харесва вече,
защото се играе отдалече!"
Отмахнала се после в тъмнината,
където си обърнала стомаха.
Но Веньо повече не се усмихна -
към ъгъла се дръпна и притихна -
или от нещо страшно оскърбен,
или на нещо важно бе решен.
Прибра се в къщи, ранна сутрин беше,
но майка му го чакаше, не спеше.
Запита го къде, с кого са били,
добре ли, колко са се веселили.
Той всичките подробности прескочи
и с глас решителен, макар и тих,
направо думите в целта насочи:
"- Чуй, майко, вече доста дълго време
ми казвате, със татко, да се женя.
И ето, тази вечер се реших!"
Изтръпна майката, в предчувствие обзета.
Ръката й отиде на сърцето.
"- Коя избра? Кажи я и на нас.
Оттук ли е? Познавам ли я аз?"
"- Навярно я познавате и вие.
Оттука е. На име е Мария.
Видях я още и си казах - тя е!
Обаче ще ме вземе ли - не зная!"
"- Защо така се плашиш и чумериш?
Във тоя град със първите се мерим.
Един на майка и баща. Богат.
със къща в центъра - като палат.
Заглежда й се кой отде я зърне -
със пръчка да я шибнеш, и ще тръгне!
Отгледахме те здрав, без недостатък.
Изучихме те - стъпи на краката.
Избирай сам жена оттук нататък.
Не знаеш, казваш, дали ще те вземе!?
Нима с Мария пък светът се свършва?
Виж Ленчето - за докторка завършва!
И Веселка и тя ти се надява -
като ме срещне, все ме поздравява.
Която и мома да избереш,
ще я дадат, ще ни я доведеш!"
Отвърна Веньо: "- Или за Мария,
или за черната земя! Ще се убия!"
6.
За Веньо ясно - севдата го свива.
Ала защо Мария не заспива?
Защо като божур пламти лицето
и от какво е толкова щастлива?
От нищо друго - само младостта
ни дава щастие, и любовта -
когато е препълнила сърцето.
Любов към Любо! Милият, къде е?
Дали си спомни в тази нощ за нея?
Къде студува и къде въздиша?
И тя реши писмо да му напише!
Кажете ми, всесилни небеса,
това писмо аз как да поднеса?
Знам - моят грапав стих пред неговата проза
ще бъде грозен трън пред свежа роза.
Преглеждам го, потръпвам и бледнея -
нима да го превеждам ще посмея!
След Пушкин и писмото на Татяна,
ще ме застрелят - с право - за измяна!
Та как със Пушкин аз ще се сравня -
той на Парнас, а аз - във дън земя!
И как перо със него ще сравня -
той на Пегас, а аз - върху свиня!
Захващам се единствено защото,
е невъзможно да се мине без писмото!
"Любими Любо! Любо! Любо! Любо!
Ти мое слънчице, ти мое светло чудо!
Обичам те! Обичам те! Обичам те!
Целувам ти очите и страните!
Целувам грапавото ти езиче!
Докосвам ти страните и лицето!
Ти целият си вътре в мен, в сърцето ми!
Сега се чувствам три пъти щастлива:
щастлива съм, защото теб те има;
щастлива съм, че щом заспя, ще те сънувам;
щастлива съм, че с тебе разговарям
сега със думите в това писмо!
Напразно казваше, че ще ме грабнат,
ще ме улисат ежедневни грижи
и чувствата към тебе ще отслабнат!
Където и да съм - за тебе мисля!
Когото и да видя, го сравнявам
със тебе, и безкрай се уверявам
че няма като тебе друг човек!
Припомням си къде сме били заедно.
Припомням си какво сме си говорили.
Но ме спохожда тайно безпокойство -
за откровеността ми ми прости,
че в образа ти, от предългата раздяла,
ми се изгубват някои черти.
И затова така копнея да те видя!
До днес във всичко съм ти била вярна.
Обичам те и вярвам, но не мога
от теб да скрия и една тревога:
яви ми се нечакан кандидат.
И всички мои близки в тоя град
са се заели тази работа да стане.
Заобикалят, отдалече ми го хвалят,
обаче като кажа, че не искам,
и те започват явно да натискат.
И мама, и роднините са лесни -
аз зная да се разбера със тях,
ала от татко много ме е страх!
Как ми се иска нещо да направиш,
да си ме вземеш, да не ме оставиш!
Със нещо смело да ме ободриш,
със нещо силно да ме подкрепиш!
Обичам те и вярвам, но не знам
нещата как ще тръгнат по-натам?
Дали пък няма да се промениш,
да ме оставиш, да ми измениш?
Обърквам се, не знам какво да правя!
Една единствена молба към теб отправям
и няма да се отрека от нея никога:
Не ме забравяй!"
Читателю, кажи - нима разбра?
Аз сам съм удивен, защо да крия.
Какви ги е написала Мария!
Та ние бяхме до одеве с нея
и знаем кое колко е, къде е.
Какво цели със своето писмо?
Дали е остра женска интуиция
или е гениална предвидливост?
А може би е хитрост - да опита
тъй любовта на Любо да изпита?
Или да го подразни, но едва ли -
във него мъжка ревност да разпали?
Дали пък, без самата тя да знае,
и без пред себе си да го признае,
така да стане тайно не мечтае?
Като избързам малко, ще река -
така добре се сбъднаха нещата,
че сякаш бе ги писала съдбата
със своята всезнаеща ръка.
На мозъка и земното кълбо
отчасти опознаваме кората.
Какво обаче в дълбините става -
на нас ни липсва всякаква представа!
Сам Любо беше безпределно искрен,
и затова, без миг да се замисли,
повярва всичко за най-чиста истина.
В най-първия момент бе разгневен.
"- Как може да се усъмни във мен!
Как е възможно да е толкоз слаба -
подхвърлили й нещо, тя припада!"
Ала гневът изчезна като дим -
любимия не можем да виним.
За нея, може би, наистина е тежко.
Той трябва нещо бързо да направи.
Разбира се - нима ще я остави
на някой друг! Отива си веднага
и край на тая дивотия слага.
Със сключване на брак! Те със Мария
ще бъдат женени, и стига да се крият!
И стига близките й да я плашат,
че ако с оня работа не стане,
тя може и мома да си остане!
Устата им на всички ще затвори!
На друг не я оставя! Ще се бори!
И няма да се бави, да протака -
тя пет-шест дена само да почака -
ще вземе отпуск, ще се върне в Карнобат,
и женен ще напусне своя град!
Написа и на своите писмо -
уверен беше, че ще ги зарадва.
Мария те отдавна я познават,
обичат я, на двамата им вярват,
и няма страшно за Мария, щом
ще я приемат с радост в своя дом!
Написа две писма, два плика взима -
до майка си и своята любима.
Но утре в пощата писмата ли ще пусне -
кога ще тръгнат, срока ще изпусне.
И Любо се измъкна през оградата
по гуменки и анцуг, и затича.
Пробяга десет километра крос -
какво са те, ако човек обича!
Експресен влак бе кацнал на перона.
Откри веднага поща на вагона,
писмата пусна и, като крилат,
пробяга километрите назад.
За тази му простъпка през нощта,
нито приятел, нито враг узна.
След туй си легна, ала от безсъние,
едва дочака докато се съмне.
На ротния си, като пред баща,
разказа всичко - как стоят нещата.
Каза, че страшно много умолява;
ако с молба не става - настоява;
ако ли пак не може - ще избяга,
но в случая не може да отлага!
Усмихна му се командирът само.
Постави длан на младото му рамо:
"- Добре, отивай, щом си се решил
и щом момичето си заслужава.
Аз знам, че който рано се ожени
и рано наяде, не съжалява.
Но в отпуска сега е първа смяна
и повече не може да се мръдне.
След караула, в петък, ще си тръгнеш!"
От отговора Любо бе доволен -
за повече не бе помислил и да моли.
7.
А майката на Веньо ден не губи -
със енергичност своя син учуди.
Изпрати хора да отидат, да подпитат,
и за Мария всичко да разпитат.
До втори януари тя узна
за мислите на другата страна:
че майката, бащата - са съгласни
и че със радост с тях ще станат сватове.
Ала Мария трудно ще склони -
все търси начин да се отклони:
"- Ще кандидатствам пак... Ще си завърша...
Чак тогава. Не! Въобще! И дума да не става!"
Научил как Мария отговаря,
посърна Веньо, сякаш бе попарен.
Но майката оръжие не сложи -
тя на бащата делото възложи.
При себе си баща му го извика
и неговите чувства да изпита,
за всичко най-подробно го разпита.
Разбрал, че истински синът му боледува,
и тая болест с брак ще се лекува,
каза:
"- Със всичко аз ще се заема.
А пък заема ли се, ще я взема!
Но ти добре за себе си мисли -
оттук нататък как ще се държиш!
Това момиче ако го излъжеш,
избирай си дърво, готви си въже!
И нож си наточи да се заколиш!
И нищо вече няма да ме молиш!"
Тук, въпреки че сериозни бяха,
синът и майката едва не се разсмяха.
Какъв е Булба този възрастен добряк!
С разбиране си кимнаха все пак -
настройва се да върши нещо важно,
простено му е да продава важност!
За да изпипат хубаво нещата,
събраха се бащата със бащата.
Бащата на Мария бе решил -
Мария трябва да се задоми.
Момчето може и когато иска,
момичето - когато го поискат!
"- Отказвала! Ами какво да казва?
Та кой я иска - само си приказват!
Елате вие както си е ред
от по-преди, със всички салтанати.
За нея няма по-добър късмет,
така че ще си озъпти ината!
Момичето си аз добре познавам -
затуй съм й баща - и обещавам,
че върнати не ще ви посрамиме.
Аз знам насила хубост че не става,
но работата тук не е такава.
Със Веньо те във всичко си се схождат,
физически и всякак си подхождат.
Дори сега Мария да не скланя,
подир години ще ни благославя.
Повярвай ми - не ще се пишманиме!
Със вас ще бъдем сватове за пример!
Ще им помагаме, дорде сме живи,
да се разбират и да са щастливи -
във къщата им нямане да няма,
че нуждата е болест най-голяма..."
Те още си говориха, и пиха,
и като сватове се разделиха.
Ще кажете - това не е типично!
Решат ли младите да сключват брак,
поставят старите пред свършен факт!
Но аз ще кажа, че когато нещо
в живота става за единствен път,
зависи как е станало при тебе,
а няма толкова решаващо значение
дали е правило или е изключение.
А привечер на следващия ден
коли като на сватба запищяха.
Те в уличката на Мария спряха.
Измъкнаха се хора пременени,
роднини и приятели на Веньо.
Мария зад прозореца изтръпна -
видя ги и уплашено се дръпна.
Баща й ги посрещна с пълна кана.
Във гостната, да пийнат, ги покани.
Започна разговорът отдалеко,
тъй както в старо време бе прието.
А младите при тях какво да правят -
оттеглиха се те във друга стая.
Тук празника на Новата година
си спомниха - как весело премина.
За всекиго по нещо споменаха
и си казаха, че ще е добре
ако традицията не замре
и ако по-начесто се събират.
Запита я - нали не му се сърди,
че е поискал там да я прегърне?
Какво да прави - страшно я харесва!
Да, той познава не едно момиче,
ала Мария е над всички и по всичко!
Казал на своите. А те - и те я искат.
И ето ги - дошли са да я искат!
Отказваше Мария, че е рано
и неочаквано. Че малко се познават.
И как така внезапно да реши -
разбира се, че може да сгреши!
Тя въобще не мисли да се жени.
Пък ако му е времето на Веньо,
то има много по-добри моми -
да търси с друга да се задоми.
Но, както досега, тя нито дума,
че съществува Любо не продума!
До нея седнал Веньо на леглото,
глава към нейната глава склонил,
ръката си положи на бедрото й.
Тя не разбра кога вратата се отвори,
чу само как баща й заговори:
"- Охоо, докато ние там сме пили,
те тук добре са се усамотили
и както виждам - всичко са решили!
Да е честито!"
"- Ама татко!"
"- Млъквай!!!"- с поглед строг,
привикнал вкъщи да го считат бог,
И дума да му възрази не даде.
И в тоя миг Мария се предаде!
А сутринта пристигна, но защо,
от Любо закъснялото писмо.
След като волята се бе се сломила,
у нея не остана капка сила.
Не издържа, когато беше жива -
сега ли да започва съпротива!
Като насън сред хората вървеше.
За Любо страшно много й тежеше,
но вечно беше с някого, и тя
едва във петък след обяд успя
на Любомир да прати телеграма,
от седем думи, като удар с чук:
"Не идвай! Вече съм омъжена за друг!"
Наслада по-голяма няма
от туй, да вземеш душ след смяна.
Обаче душ подир наряд
те прави да възкръснеш. Млад
да се почувствуваш отново.
Ти се изправяш по-висок,
светът изглежда по-широк,
умората ти се измива,
безсънието си отива
и ти отново си готов
за труд, за подвиг, за любов!
Тъй цял сияещ, весел, Любо,
в парадна куртка, с нова риза,
последно в спалното си влиза,
набързо, с весели шеги,
с другарите да се прости,
а след това да грабне влака -
към своя град да полети!
Подадоха му тихо телеграмата.
Дори не го накараха да кляка.
С препълнени очи избяга в мрака.
Прегърна калната земя, заплака.
- Момче, стани! Не трябва да допуснеш
да те сломи любовната печал!
Това, което ти сега изпитваш,
и аз на времето съм преживял.
Ще ме запиташ - как съм издържал?
Щастлив е, който в своя земен дял
измяна никога не е видял.
Щастлив е също, който е видял,
но златната поука е разбрал:
каквото и да става - да се смее;
каквото и да става - да си пее;
каквото и да става - да живее!
8.
Завършва сватбата. Излизат
и тръгват гостите пияни.
Залитне някой, друг го хване.
Там екне песен, тук пък смях.
Затихва всичко подир тях.
Преваля бавно полунощ.
Блести в небето лунен нож.
Последни лампи се гасят
и скоро всички ще заспят
кошмарен или хубав сън.
Мария тръгва за навън.
Една съседка тръгва с нея
по стълбите, случайно уж.
Вратата тя добре притвори,
и тихичко я заговори:
"- Марийче, знаеш, че със вас
не сме роднини, но роднини
в душата си ви имам аз.
Със вас се знаем от години.
Ти като мое си дете.
Обичам те и на ръце
съм те държала не веднъж.
Ще те запитам нещо важно,
но искам да ми кажеш вярно -
събирала ли си се с мъж?"
Мария беше засрамена,
ала не беше никак трудно
за нея да е откровена.
"- Не съм се. Никога до днес.
Прегръщали сме се, танцували,
понякога сме се целували
с приятели съученици,
но нищо друго."
"- Тъй си знаех.
Ами сега, във тази нощ,
разбираш ли какво ще стане?"
Отвърна: "- Знам, ала какво ли -
това, което сме говорили
с приятелки-съученички.
Но аз пък нямах и от тях
такива, дето да са ходили..."
"- Не трябва само да се плашиш.
Не бива и да те е срам.
Щом се е случвало със всички,
и с тебе трябва да се случи.
Аз ум не искам да ти дам -
то няма нещо да се учи,
но да не вземеш пък да плачеш,
да му отбягваш, да страниш,
та него да го притесниш.
Гали му се и го ласкай -
каквото иска, му го дай.
Той ако нещо се смути,
не бързайте, не се винете.
Ако не стане пак, поспете -
сънят ще го преобрази.
Гали му се и го ласкай,
самичка всичко си му дай.
Туй исках да ти кажа аз.
Отивай, и на добър час.
Пък що са нощи - са пред вас!"
Говореше й, но Мария
я слушаше като в мъгла.
От всички казани слова
едва ли нещичко разбра,
и със замаяна глава
прибра се в стаята. А там
полусъблечен, чака Веньо.
Блести юрганът от атлаз.
Прегърнаха се.
"- Съблечи се!"
"- Ох, Вене, много ме е срам.
Угасвай лампата!"
На тъмно
тя бързо дрехите свали
и се намушка под юргана.
Усети го изгладен, чист.
До нея Веньо се провря,
страна в страната й допря,
бедро в бедрата й опира.
Мария, тръпнеща, замира,
а сърчицето й - на-на! -
като на птиче във капан,
тупти под неговата длан.
Тя му прошепна отмаляла:
"- Ах, моля ти се, остави!
Сега съм страшно уморена,
и ме е срам, и съм смутена.
Мъничко нека полежим!"
"- Добре, любима, полежи.
Аз ще почакам, ти - поспи!"
Ще чака той, но как се чака,
когато тя се е съблякла
и му е влязла във леглото,
и няма кой да ги смути!
Той целият от сраст пламти.
Стомахът му се е присвил.
Не стига въздухът в гърдите,
той често, ускорено диша,
пресъхва гърлото, гласът
пресеква в шепот, а ръката
върви нагоре по бедрата,
пълзи нагоре към корема,
върху бикините се плъзва,
във ластичето им се спъва,
подпъхва се и ги опъва
надолу, за да ги свали.
Мария, тръпнеща, мълчи,
но с нещо да го облекчи
тя леко таза си повдига.
Бикините покорно слизат,
до коленете й достигат.
Тук малко му помага пак -
от тях измъква своя крак.
Да се отпусне все не смее,
но Веньо вече е над нея
и жадно търсят - да се слеят,
уста в уста, душа в душа,
копнеж, и пареща сълза
от нежност и от сладка болка.
Издигнати над небесата,
те бавно падат на земята,
като люлян от полъх лист.
Лежат с изпразнени тела.
Леглото бавно ги люлее,
и тъй приспивно ги люля,
додето слънце ги огря!
9.
Мария, а сега кажи
като пред хляба - не лъжи -
защо предаде любовта
към оня юноша чудесен?
Той толкова бе влюбен в тебе
с младежка, искрена любов!
За теб на всичко бе готов -
баща и майка да остави,
сестра и братя да забрави,
за теб едва не се реши
той клетвата да наруши!
Подмамиха ли те с това,
че Веньо е единствен син,
че къща и кола си има?
Или защото те уплаши
баща ти - гневен и суров?
Или това не бе любов -
което бе у теб към Любо,
че Любо още бе незрял,
неслужил и невъзмъжал?
Спокойно ли си спомняш днес,
как, с думи на любов и чест,
във вечна вярна се заклехте?
Любов, богатство и успех,
миражи и мечти ни мамят.
Но този, който има чест,
над всичко друго я поставя!
А всяка пресметлива чест,
която търси интерес,
и всяка боязлива чест,
която зад страха наднича,
не чест, а подлост се нарича!
Не знаеш той сега къде е,
какво работи, как живее,
жена му колко е красива,
дали със него е щастлива
и той щастлив ли е със нея.
Ще те зарадвам - той е жив.
И е от тебе по-щастлив.
Размекнат беше като в дъжд,
но се оказа, че е мъж
и плю на теб. Той си намери
жена, която днес трепери
от щастието, че го люби
и от страха да го загуби!
Родиха им се две деца.
Четворката, да се убиеш,
със взврив не можеш да разбиеш!
Мария е забравен сън.
Аз, въпреки това, копнея
да им устроя среща с нея.
Каква светкавица ще блесне,
какъв порой ще завали,
какъв ли страшен гръм ще тресне,
душата да изпепели!
Мечтая го, ала не знам
ще стигнат ли живот и плам.
Мария, ти го потърси.
Защото в своя листопад,
когато с погледи назад
ще си огледате живота,
не знам - красив или горчив,
но ще му липсва този щрих!
10.
Дори дете да се роди
е трудно, камо ли поема.
Но хайде де - върви го спри,
когато то е влязло в тебе!
Ще те мори, ще те гори,
в безсънието ти ще стене,
душата ти ще прогори
и пак навънка ще излезе!
Пред теб, че ти ме вдъхнови,
че аз от тебе го заченах,
със благодарност и любов,
поставям своето творение!
© Ангел Чортов |
