ХРАБРИЯТ ОЛОВЕН ВОЙНИК
маше едно време 25 оловни1 войника. Всички те бяха братя, защото бяха родени от една стара оловна лъжица. Държаха пушките си на рамо и гледаха право напред. Униформата им беше много хубава, в червено и синьо. Първата дума, която чуха, когато се отвори капакът на кутията, в която лежаха, бе: “Оловни войници!” Това извика едно малко момче и запляска с ръце. Те бяха неговият подарък за рождения му ден. Момчето веднага ги подреди на масата. Войниците си приличаха досущ един на друг, само един от тях беше по-различен. Той имаше един крак, тъй като бе отлят последен и оловото свърши. Въпреки това той стоеше на единия си крак също така здраво както останалите войници на двата си крака и точно затова беше най-интересен.
На масата, където бяха подредени, имаше още много играчки, но най-красив беше един хартиен замък. През малките прозорци се виждаха залите. Пред замъка имаше дръвчета, подредени около малко огледало, което представляваше езеро. По него плаваха и се оглеждаха восъчни лебеди. Всичко бе много красиво, но най-красива бе една малка девойка, която стоеше на отворената врата на замъка. И тя беше от хартия, но бе облечена в пола от фина коприна, а на раменете си носеше малка синя лента като пелерина, в средата на която сияеше брошка, голяма колкото лицето є. Девойката бе разперила ръце, защото беше танцьорка и бе вдигнала единия си крак толкова високо във въздуха, че оловният войник изобщо не можеше да го види и реши, че и тя като него има само един крак.
– Ето жена за мен! – помисли си войникът. – Но тя е знатна хубавица, живее в замък, а аз имам само една кутия, в която сме двадесет и пет войника. Това не е място за нея. Все пак искам да се запозная.
Той се скри зад една кутия с енфие на масата, за да може по-добре да наблюдава малката нежна госпожица, която продължаваше да стои на един крак, без да губи равновесие.
Късно вечерта сложиха всички оловни войници в кутията, а хората в къщата си легнаха. Изведнъж играчките оживяха, започнаха да си ходят на гости, да водят сражения, да правят балове. Оловните войници затропаха в кутията, защото също искаха да участват, но не можеха да отворят капака. Лешникотрошачката се премяташе през глава, тебеширът тракаше по дъската. Беше толкова шумно, че канарчето се събуди и започна да рецитира стихове на играчките. Единствено оловният войник и танцьорката не се помръдваха. Тя стоеше на пръсти с разтворени ръце, а той все така храбро стоеше на единия си крак и не я изпускаше от очи.
Часът удари дванадесет и – щрак! – капакът на кутията за енфие се отвори, но в нея нямаше енфие, не, от нея се подаде един малък черен трол. Това беше страхотен номер.
– Оловно войниче! – извика тролът. – Какво си зяпнал така?
Но войникът се направи, че нищо не беше чул.
– Ще видиш ти тогава! – закани се тролът.
На другата сутрин, когато децата станаха от сън, оловният войник бе преместен на прозореца. Изведнъж – дали това беше работа на трола или пък се появи внезапно течение – прозорецът се отвори и войникът падна на главата си от третия етаж. Беше ужасен полет. Кракът му стърчеше във въздуха, той стоеше на фуражката си, а пушката му бе забита между плочите.
Прислужничката и момченцето веднага слязоха да го търсят. Но въпреки че за малко не го стъпкаха, не можаха да го видят. Ако оловният войник бе извикал: “Тук съм!”, щяха да го намерят. Но той реши, че не му приляга да вика, след като е в униформа.
Започна да вали. Капките падаха все по-близо една до друга, докато накрая заплющя истински порой. Когато дъждът спря, при войника дойдоха две улични момчета.
– Я виж! Оловен войник. Ще го пуснем да пътешества – каза едното.
И те измайсториха лодка от вестник, поставиха войника в нея и ето че той вече плаваше по канавката. Хлапетата тичаха до него и пляскаха с ръце. Леле мале! Какви вълни имаше и колко силно беше течението. Ами да, нали беше валяло като из ведро. Хартиената лодка се издигаше и пропадаше, а понякога правеше толкова резки завои, че тръпки побиваха войника. Но той си оставаше все така храбър, мускул не трепваше по лицето му, гледаше право напред и държеше пушката на рамо.
Изведнъж лодката заплава под дълга греда. Стана тъмно като в кутията на войника.
– Къде ли отивам? – помисли си той. – Да, да, това е само работа на трола. Ех, поне малката девойка да беше с мен, пък можеше и да е дваж по-тъмно!
Изведнъж отнякъде изскочи голям воден плъх, който живееше под гредата.
– Имаш ли паспорт? – изцвърча плъхът. – Дай го!
Но войникът мълчеше и още по-здраво стисна пушката си. Лодката продължи надолу, а плъхът тичаше след нея. Олеле! Как само бляскаха зъбите му и как викаше на тресчиците и сламките:
– Спрете го! Спрете го! Той не си е платил митото! Не си е показал паспорта!
Но лодката плаваше все по-бързо и по-бързо. Войничето вече виждаше светлина в края на гредата, но също така чуваше и страшен шум, който би изплашил и най-големия смелчага. Представете си, там, където свършваше гредата, вадата се изливаше в голям канал. Това за войника беше също толкова опасно, колкото страшно би било за нас да се спуснем в бездната на огромен водопад.
Той беше толкова близо, че вече не можеше да спре. Лодката излетя напред. Горкият оловен войник се държеше храбро, колкото можеше. Никой не биваше да каже, че му е мигнало дори едното око. Лодчицата се завъртя три-четири пъти, напълни се с вода до ръба и започна да потъва. Водата стигаше до шията на оловния войник. Лодката потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Хартията се разкъса. Водата покри главата на войника. Той мислеше за малката красива танцьорка, която никога вече нямаше да види, а в ушите му звучеше:
Храбрецо, на крака!
Тук дебне те смъртта!
Хартията под краката му се разцепи и оловният войник пропадна, но в същия миг бе погълнат от една голяма риба.
Колко тъмно беше в търбуха на рибата. Даже по-тъмно отколкото под гредата, а и нямаше много място. Но оловният войник бе храбър и лежеше в цялата си дължина с пушка в ръка.
Рибата заплува в кръг, замята се бясно, най-накрая замря. Сякаш светлинен лъч я проряза. Светлината блесна съвсем ясно и един глас извика: “Оловен войник!” Рибата беше хваната, закарана на пазара, продадена и отнесена в кухнята, където прислужницата я разряза с голям нож. Тя хвана с два пръста войничето през кръста и го занесе в стаята, където всички искаха да видят странното човече, което бе пътувало в корема на рибата. Войникът обаче не се възгордя. Поставиха го на масата и – каква изненада! Оловният войник се намери в същата стая, в която беше и преди, видя същите деца и същите играчки на масата: красивия замък с прекрасната малка танцьорка. Тя все още стоеше на единия си крак, а другият беше вдигнала високо във въздуха. Изглеждаше много стабилна. Това развълнува оловния войник. Малко оставаше от очите му да закапят оловни сълзи, но това не биваше да се случва. Той я гледаше и тя го гледаше, но не си казаха нито една дума.
В същия миг едно от малките момченца грабна войника и го запрати в камината, а той нищо не бе направил. Това отново бе дело на трола от кутията.
Оловният войник бе облян в светлина и почувства такава ужасна горещина, но не разбра дали от огъня или от любовта. Боята му се беше обелила, но дали от пътешествието или от мъка, никой не можеше да каже. Той погледна малката хубавица, тя също го погледна и той почувства, че се разтапя, но въпреки всичко стискаше храбро пушката в ръка. Изведнъж вратата на стаята се отвори, духна вятър, вдигна танцьорката и тя полетя като силфида2 право към оловния войник в камината, пламна и изчезна. А оловният войник се стопи на топче. Когато на другия ден прислужницата изхвърляше пепелта, тя намери едно оловно сърчице. От танцьорката пък бе останала само брошката, изгоряла, черна като въглен.
1Андерсен описва калаен войник - много популярна за времето му играчка в Дания.
2Дух на въздуха, представян като нежна красива жена
|
