Глухото бучене на самолетните двигатели беше прекъснато от съобщението на стюардесата по говорителите:
- Уважаеми пътници, приближаваме летище София. Темпера-турата в момента е осемнадесет градуса и вали силен дъжд. Моля заемете местата си и затегнете коланите си!
Мъжът на място 21 затвори книгата, която четеше и закопча колана си. После притвори очи и се облегна се назад. Беше около тридесет годишен, слаб и висок. Работеше в чужда компания и се връщаше от командировка във фирмата майка в Берлин. Беше уморен от натоварената програма през последните дни и сега си мечтаеше за удобното, топло легло. Но въпреки умората, мъжът се усмихваше. Командировката бе минала повече от успешно. В централата му поднесоха новината, че шефът му заминава на работа там. После му предложиха, той да заеме неговото място. Това означаваше, че поема представителството в България. Ставаше шеф на около двеста и петдесет човека и трийсетина офиса в цялата страна. За шестте години работа във фирмата това си беше направо шеметно израстване. Прие без да се замисля. Жалко само, че нямаше с кого да сподели радостта си. Живееше сам и не очакваше някой да го посрещне на аерогарата. Кариерата във фирмата искаше своите жертви. Но нищо, животът бе пред него. Сега щеше да разполага с повече отпуск и повече свободно време. Нямаше да има нужда да работи в офиса в събота, че и в неделя… А най-хубавото беше, че така омразните му служебни пътувания с автомобил щяха да намалеят. Щяха да останат за заместниците му…
Отривисто побутване по ръката му го извади от унеса.
- Господине, спите ли? – възрастната дама от дясната му страна разтревожено го дърпаше. – Господине, нещо става, не усещате ли!? Преди малко летяхме надолу да кацнем, сега се издигаме отново! Нещо лошо се е случило!... Господи! – дамата започна да се кръсти.
- Спокойно, госпожо, навярно някой самолет долу не е освободил пистата навреме и диспечерът е отложил кацането ни. След малко ще кацнем – той кимна и я потупа по ръката.
В този момент стюардесата влезе в салона. На странно бледото й лице грееше усмивка, но в гласа й се усещаше напрежение.
- Уважаеми пътници, поради натоварения трафик на летище София, се налага временно да отложим кацането си. Моля, ако нямате спешни нужди, да останете по местата си! В най-скоро време пилотът ще поднови кацането.
Пътниците в салона се разшумяха. Някои въздъхваха с облек-чение, други спореха помежду си с недоверие.
- Ето, казах Ви, че няма нищо страшно! – мъжът се усмихна на съседката си по място.
Тя го изгледа недоверчиво:
- Нима не знаете , че са инструктирани да ни лъжат, когато има проблем? Не я ли видяхте как беше пребледняла? И гласът й…
- Чух и забелязах. Е, добре. Разбира се, не й вярвам напълно, но вярвам на собствената си интуиция. А тя ми казва, че всичко ще бъде наред. Нали знаете онази поговорка… Как беше? „На когото му е писано да се удави, да не се страхува от въже”. Или беше обратното?
- Какво искате да кажете?
Мъжът замълча за малко, впери поглед през малкото самолетно прозорче, в което се виждаше само тъмното, нощно небе и продължи:
- Някога когато още съм бил съвсем малък съм боледувал много. Тогава мама отишла при Баба Ванга за съвет. Тя казала какво да направи, за да се оправя. Оправих се. Но й казала също да се пазя от автомобили… Казала и други неща, които се сбъднаха, едното даже вчера… Но и до ден днешен се страхувам от коли. Да кажем, че зная, че няма защо да се страхувам от самолетна катастрофа…
- Разбирам. Предсказанието е , че ще … хм, да избягвате колите и да не страхувате от самолети. Но това не значи, че и аз не трябва да се страхувам.
- Напротив! Щом сте до мен, няма нищо страшно. Можете само да благодарите на съдбата, че изпуснах сутрешния полет, че имаше места за вечерния и сега съм до Вас!
- Дано се окажете прав, млади момко! Сега обаче ще се възползвам от разрешението за спешните нужди, дадено от стюардесата - възрастната дама стана и се запъти към тоалетните.
Мъжът продължаваше да се взира в тъмното дъждовно небе. Тогава усети, че някой седна на мястото до него. Не се обърна, докато не чу гласа.
- Чух, че това място е застраховано срещу злополуки. Или бъркам?
Пътникът от място 21 се обърна към неканения гост. Видя мъж на средна възраст с мургава кожа и тъмна къдрава коса. Лицето му беше прорязано от стотици ситни бръчици. Очите му гледаха присмехулно. Стори му се антипатичен от първия момент.
- Подслушвали сте ни? Зад нас ли седяхте? – обърна се да види седалките зад гърба си. Видя двама студенти, които бяха пъхнали слушалки в ушите си и бяха потънали със затворени очи в ритъма на техното. Тогава се огледа напред. Възрастната двойка си седеше по местата. И от другата страна на пътеката всички места бяха заети.
- Да, чувам всичко, колкото и невероятно да звучи. Впрочем не се запознахме. Наричайте ме Ангел, въпреки че представите Ви за ангел са други. А Вие сте Костадин, нали? Приятно ми е!
- Кой сте Вие? От къде знаете името ми!?
- Мога да Ви отговоря по два различни начина. Първият – че съм Вашият личен Ангел и затова знам името Ви. И вторият – че самолетният Ви билет се подава така от джоба на предната седалка, че името Ви се чете прекрасно. Изберете си единия!
Костадин се взря в самолетния билет, после нервно го напъха надолу. Този тук май му кроеше някакъв номер.
- И какво искате?
- Чакайте! Ще стигнем и до това. Първо да чуя какво става в пилотската кабина. Аха. Имат още гориво и ще направят още една обиколка. Добре, значи имаме време. Питате се, какво става? Единият колесник не се спусна и сега ще кацат аварийно. Но искат да намалее горивото. Всичко е по план. По нашия план. Само Вашето присъствие тук не е. Защо изпуснахте Вашия полет?
- Заради жена. Колежка. Нали си мой ангел, би трябвало да знаеш! – мъжът от No 21 се усмихна , неусетно минавайки на „ти”.
- Тъкмо щях да ти предложа да минем на „ти”. Познавам те толкова отдавна. За съжаление аз също бях зает по това време с колежка…И те изпуснах на аерогарата. Не се смей! Случва се … Веднъж на сто години… Сега сигурно ще ме понижат. Освен ако…
- Ако?
- Освен ако не оправя нещата.
- И как ще ги оправиш?
- Слушай, по план всички от този самолет трябва да дойдат при нас. Казано по вашия начин – да загинат. Пише го в Дебелия Тефтер. Обаче твоят ред още не е дошъл. По скоро самолетната катастрофа не е начинът. Ти сам знаеш това от онова предсказание. Понякога и от нас изтича информация… Единственият начин да се оправят нещата е, ти доброволно да поискаш, да дойдеш при нас.
- Доброволно? Да умра? Няма да стане! – Костадин отново беше станал сериозен. Не разбираше шегата.
- Изобщо няма да боли. Обещавам!
- Ти да не си луд! Как ще поискам доброволно да умра? И то сега , когато станах шеф на целия клон на фирмата. – в следващия момент съжали, че дава информация за себе си на непознатия.
- Разбирам. Иска ти се да бъдеш голям шеф с много пари. Може да се уреди. Имам някои връзки. Ще постоиш при нас година - две и после ще те върнем. Какво ще кажеш да се върнеш като син на Сергей Брин и един ден да наследиш Гугъл? Или ако искаш като дъщеря?
Костадин се разсмя:
- Не!
- Слушай! След пет години трябва да се роди човекът, който ще измисли евтиния синтетичен бензин. Искаш ли това да бъдеш ти?
- Не! Искам си сегашния живот! – вече истински се забавляваше.
- Човече, не разбираш ли, че и аз също имам заслуги за твоето повишение. Докато ти празнуваше , аз правех същото. Но ако сега не успея да те убедя, да дойдеш, ще ме накажат. Ще ти пратят някой младок и животът ти ще тръгне надолу! Разбери това!
- Заплашваш ли ме?
- Не, но не забравяй - съдбата е предначертана, но може и да се променя!
- Ти сам каза, че трябва доброволно да се откажа.
- Не говоря за теб, а за нашите квестори. Те имат пълната власт да променят съдбите, ако определени обстоятелства застрашават световния ред. Тук долу и при нас – горе.
- И с какво оцеляването на един човек в самолетна катастрофа ще застраши вселенския ред? И то такъв, който има още живот и по грешка е попаднал в самолета? Предсказано ми е да умра по друг начин…
- В Тефтера пише: „Всички в тази самолетна катастрофа трябва да загинат”. Това не го решаваме аз и ти. Прекалено малки сме. Или ти май много се възгордя с този шефски пост? А знаеш ли кой ти помогна да победиш най-големия си конкурент за заместническото място преди две години? Не знаеш, нали? Отдаде го на обстоятелствата. Само че помни, когато чуеш думата „обстоятелства”, знай , че става дума за намеса на някой ангел! Та онова стомашно разстройство, на колегата ти Явор, в деня на презентациите, не беше обстоятелство. Беше си мръсен номер. И мръсникът бях аз, а ти си стоеше чистичък настрани! И за какво? Сега да те моля, да ми помогнеш, а ти неблагодарно да отказваш!
Костадин гледаше стъписан човека до себе си и не вярваше на ушите си. Отначало бе приел като шега целия разговор, подозирайки, че непознатият е подочул диалога му със възрастната госпожа. Прие го като изперкал индивид, на когото нервното напрежение бе дошло в повече и реши да поиграе в неговия театър и да се позабавлява. Но когато чу за стомашното разстройство на колегата му в деня на презентациите, сякаш студен душ се изля отгоре му. Натрапникът нямаше откъде да знае това. Знаеха го само той и пострадалият. Явор беше негов приятел и сподели за проблема си... После обаче одобриха Костадин за заместник на шефа и приятелството си отиде… Студена пот се плъзна по гърба му. Той се взря в черните очи на седящия до него мъж.
- Слушай, ти наистина ли си…. ангел?
Ангелът го изгледа учудено:
- А ти досега за какъв ме мислеше?
Костадин вдигна рамене. Ангелът поклати невярващо глава:
- Времето изтича. Питам те за последен път - ще дойдеш ли още днес доброволно при нас заедно със всички присъстващи тук?
- Не!
- Добре… В такъв случай се виждаме за последно. Ще бъда наказан, а ти ще получиш нов Ангел. Желая ви успех! И на двамата! Дано и другият успее да те опази от автомобилите… Сбогом!
В следващия миг седалката беше празна. Костадин зяпна. Огледа се да види реакциите на околните, но никой не му обръщаше внимание.
След малко старата госпожа се върна от тоалетната.
- Виждате ми се малко блед, млади момко.
- Сигурно е от осветлението… - смънка Костадин и затвори очи. Не му се влизаше в разговор. Не знаеше това преди малко халюцинация ли беше или действителност. Май умората от последните дни си казваше думата. Трябваше добре да си почине.
След няколко минути от високоговорителите се разнесе любезния глас на стюардесата и призова пътниците отново да заемат местата си и да затегнат коланите. После тя влезе в салона и им обясни сериозността на положението. Накара ги да махнат от себе си всички опасни предмети и обувки с токчета. Призова ги да се наведат напред и да прегърнат колената си. Хората започнаха да изпадат в паника. Само Костадин гледаше с безразличие.
Самолетът захождаше за кацане. От летището бяха освободили всички писти. Цялата налична спасителна техника беше в готовност. Пожарните коли и линейките стояха в края на най-дългата писта с включени двигатели. Докато самолетът кръжеше над града, да намали горивото си, от спасителните служба бяха повикали част от почиващия персонал. Хората се бяха отзовали максимално бързо. Всичко беше готово за аварийното кацане. Кацането по корем без колесници си беше сериозно изпитание при суха писта и денем. А в тъмната нощ и проливния дъжд, дори пилоти с голям опит рискуваха да не успят да задържат управлението на огромния самолет. А сегашните пилоти не бяха такива. Командирът имаше малко над триста летателни часа, помощникът му – наполовина. Първата им грешка беше, че прекалено рано изпуснаха от внимание висотомера и потърсиха визуален контакт с пистата. През гъстата дъждовна пелена преценката за височината беше нереална. Когато очакваха досега с пистата, висотомерът показваше още 20 метра, а вече бяха изминали около четиристотин метра от дължината на бетонираната част. Втората грешка бе, че не прекъснаха приземяването, докато още имаха време. Гориво за още една обиколка имаха предостатъчно. Но командирът продължи кацането. След няколко секунди бяха минали вече половината писта, а досег още нямаше. Двигателите обаче бяха вече с толкова намалена мощност, че обратното излитане бе немислимо. Вече беше ясно, че до края на пистата самолета няма да може да спре и щеше да се повлачи и по ливадата след края. Третата грешка бе паниката. Тя обхвана командира в най-неподходящия момент. Миг преди досега, той рязко извъртя глава към своя помощник. Това рязко движение бе достатъчно ръката му да трепне точно при досега с пистата. Последва леко накланяне надясно, което нямаше да е фатално, ако бяха с колесници. Но в случая дясното крило докосна леко бетоновото покритие, отблъсна се и наруши цялостното равновесие на самолета. Той се наклони рязко наляво и този път лявото крило се заби в бетона. Ударът бе страшен. Миг по-късно крилото се прекърши, избухвайки в пламъци. Корпусът на самолета се извъртя наляво, продължавайки влаченето си и след няколко мига напусна пистата. Тук носът се заби в подгизналата кал, а опашната част на самолета се вдигна във въздуха от инерцията, превъртя се и с грохот се стовари върху ливадата. Самолетът бе разполовен и гореше…
Костадин се свести от изливащия се дъжд. Мястото му беше в предната част на самолета, малко пред мястото на разполовяването. Покривът над главата му го нямаше. Дъждът мокреше околните седалки. След писъците от преди минута, тишината наоколо изглеждаше странна. Огледа се. Жената до него висеше неестествено на една страна, без да дава признаци на живот. От другите седалки също не се усещаше движение. Ангелът беше прав – никой освен него не бе останал жив. Адският сблъсък бе прекършил вратовете им, или беше смлял вътрешностите им. Самият той усещаше болки по цялото си тяло, но слава Богу нямаше нищо счупено. Време беше да напусне самолета. Внимателно прескочи трупа на доскорошната си спътничка и се насочи към отвора образуван на мястото на разкъсването на самолета. По пътя продължи да се озърта за ранени, но май беше безсмислено. От пилотската кабина в салона нахлуха пламъци. Някъде отпред се бе стоварила цялата останала маса на корпуса и остатъците на крилата с резервоарите за горивото. Трябваше бързо да се омита. Беше стигнал отвора. Под краката му бе багажното помещение. Виждаха се разпилени куфари и чанти. Височината до бетона долу бе три-четири метра. Костадин скочи без да се замисля. Падна лошо, но се изправи и се затича към пистата. Пламъците бяха по петите му. Пред него беше осветената, мокра писта и спасението. Пробяга петдесетина метра и вече беше решил, че е на безопасно място, когато видя връхлитащата пожарна кола. Шофьорът също го видя и натисна рязко спирачката. Успя да извие волана и да избегне удара. Костадин му помогна, като отскочи няколко крачки в страни. Но не очакваше, че там от другата страна на пожарния автомобил с бясна скорост лети линейка. Нейният шофьор го видя, но не можа да реагира. Само стисна волана и затвори очи…
В първите съобщения по радиото за самолетната катастрофа, се съобщаваше за един оцелял. В по-късните емисии вече се говореше, че всички пътуващи на борда на самолета са загинали.
Написаното в Големия Тефтер беше изпълнено.
|
